Зад знаменитата емблема на минималистичното изкуство, девизът- формула „По-малкото е повече“ („Less is more“) на архитекта Мис ван дер Рое всъщност можем да разпознаем явление част от общата тенденция на наченатото в просвещението безмилостно разомагьосване на света; част от онаследената кантианска носталгия нещата да се видят такива, каквито са, да се постигне, разбере, проникне в тяхната същност, истина, оголена яснота - каквина в тяхното чисто неподправено „как” битие. „Как” на танца, същността му, е рисуващото излъчващо се в пространството движение, вечната промяна на линеарно очертаното и неговото волно или неволно завръщане в границата на собствения му силует.
Минимализмът е форма на аскеза, на въздържание, лишеност и отсъствие. Неговият художествен ефект се гради върху значещото отсъствие, върху тревогата на липограмното чувство, което намества в празнотта целостта. Ето защо в този аспект минималността е форма и на грижа за целостта, за цялостното, единното и зъвършеното за плътната консистентност за максимално интензивното. Корените на минимализма могат да се открият в болката от челния сблъсък между културата на реторическото рагръщане каквато традиционно е тази на класическа Европа и източното светоусещане на умалеността, малкото, премълчаното, тишината и празнотата на сведената до намек изразност и крайна деликатност и ненатрапчивост. Минимал арта се вдъхновява от Изтока с неговата загадъчност, религиозна спонтанност и изразна радикалност – хайку, сухите градини, бонсай и икебана изкуството, мисленето без мисъл- медитацията – ето изворите, но какво се получава от срещата, от смешението на тези противоположни светоусещания?!- в това е въпросът.
Ако е вярно твърдението, че за да можем да разберем постмодерното, трябва да търсим и мислим модерността, то също така е вярно, че минимализмът е специфичен художествен стил в постмодерната ситуация, с която едновременно е в борба срещу „пост-есенциалността” на еклектичния все-разказ на пост-същността, и пост-смисъла на пост-истината на самия постмодернизъм, а от друга страна парадоксално се явява тяхна квинтесенция. Минимализът освен стил в традиционните направления на изкуството като архитектура, живопис, литература, музика и танц, е вътрешно продуктивно явление генериращо нови жанрови форми като пърформанса, инсталацията, видео арт, концепт арта, ленд арт, реди мейда и т.н.
В аспекта на танца минимализмът също е неочаквано продуктивен. От една страна е продължение на търсенията в модерния танц, а от друга страна е краен ултимативен опит за откъсване, еманципиране и преобръщане срещу явленията в модерия танц на интелектуализирания или формализиран танц, срещу куул денса.
В своя знаменит „НЕ - манифест” една от големите хореографки на минималния стил Ивон Райнър изразява основната насока на минималното търсенене в ракурса на скъсването с танцовия трафарет, радикално преодоляване на клишетата, жестокото демистифициране на танцовото в серия забрани-аскези НЕ-та:
„І. НЕ на спектакъла.
ІІ. Не на виртуозността.
ІІІ. Не на преобразяването, магията и измислицата.
ІV. Не на очарованието и трансцендентността на звездните образи.
V. Не на героичното.
VІ. Не на анти-героичното.
VІІ. Не на образите от боклука.
VІІІ. Не на ангажираността на изпълнителя или зрителя.
ІХ. Не на стила.
Х. Не на установеното.
ХІ. Не на съблазняването на зрителя с желанията на изпълнителя.
ХІІ. Не на ексцентричността.
ХІІІ. Не на задвижването и оставящото се да бъде премествано.”
Минималистичният танц поставя в центъра на своето внимание оголеното чисто движение, лишено от триковете на експресивността, от блясъка и трансцедентността, от естествената драматургичност и театралност, за сметка на неговата натуралност и спонтанност. В последна сметка тържеството на танца съвпада с тържеството на самото съществуване – движението е чист живот, живото се движи, живото е във вечна промяна и трансформация, живото е самото себе си само когато не принадлежи на себе си, а се променя, изплъзва се и неостава същото – свободно от всичко, включително свободно от себе си. Тайната на минимализма е в безкрайното ехо, в незаглъхващото отекване или както признава небезизвестният скулптор минималист Робърт Морис „Простотата на формата не означава непременно простота на преживяването”.
Феноменът на минималистичния танц е екстазът, възвърнатата екстатичност на движението, което може да възстанови и почувства отново целостта, онази изгубена, но носталгично копняна цялост, от която произтичат всички факти, явления, истории, разкази, цветове, прашинки и частици.